Циркът пристигна в града, валеше ситен пролетен дъжд. Един по един камионите и караваните бяха паркирани, дойде ред на шатрата. Събраха се зяпачи покрай оградите в очакване... а децата на цирковите артисти заразказваха в захлас какво ще има в представлението. Разказваха и какъв номер ще правят като пораснат, как всички, и артисти , и работници, и стари и млади заедно вдигат цирка. Онази малка палатка побираща хиляди незабравими емоции и мечти, на познати и непознати, на всички, които влязат в нея.

  Дъждът спря и също като гъба след дъжд цирковата шатра се появи! Всички артисти, акробати, балансьори и дресьори опъваха заедно въжетата и връзваха. Ходеха напред назад, качваха се на шатрата, правеха всичко бързо и отработено, сякаш са го правили хиляди пъти. Как ли не им омръзва, как не се умориха да са цял живот на колела? Да строят отново и отново храма на своето изкуство във всеки град?

  Истината е една...когато чакаш с нетърпение всеки аплодисмент и всяка детска усмивка, няма значение колко дъжд ще вали и колко си уморен, защото винаги ще си заслужава... Когато музиката засвири и светлините грейнат, публиката затаи дъх, тогава забравяш за всичко тежко, за всичко тъжно и болезнено, за всичко вчера и навън... Тогава сърцето бие лудо и се чувстваш себе си, чувстваш се на място и нищо друго не съществува, освен теб и публиката...